Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

Поля от слънчогледи Гледат към земята Нямали смисъл От топлина Разперени и ведри Умряла е душата Няма смисъл От това Остани И дори Като тях Да бъда аз Бъди до мен Когато ден Не виждам аз И светлина Бъди до мен Изморен Подай ръка Бъди компас Мрак непрогледен А слънце видях Не искам да бягам Да съм като тях Погледи свели Дишат в тишината Вятър без буря А те листопад  

Някъде през Април или дори пред късен Март, над спалнята ми, в тъмния ъгъл на прозореца ми се засели паяк. Не от обикновените домашни дългокраки, а едър фуниевиден паяк. Реших, че ще боря фобията си и ще го оставя да си живее, след проверка разбира се, че не е опасен.Научихме се да съжителстваме добре. Той си стоеше кротко във фунийката и ме спасяваше от мухи и комари, а аз внимателно дърпах завесите, за да не нарушавам плътната му паяжина. Около месец след появата му, една сутрин забелязах старата му кожа на средата на паяжината. Не изглеждаше толкова голяма колкото смятах, че е самия паяк. Беше порастнал. Даже направих снимка и я качих в една група за насекоми в социалните мрежи за да ми потвърдят вида, че ми ставаше все по-интересно.  В началото на миналия месец за втори пъти видях смяна на кожа. Този път наблюдавах процеса по-от рано. Около 3 дни гледах, че Педипалпи не излиза от фунията си. Бях се притеснила и го наблюдавах всеки ден. Един ден видях, че отново мърда и се успок...

Регулираната нервна система е хубаво нещо. Понякога се оказва, че ти трябва малко време в безвремието, за да се почувстваш по-добре.  Не съм от хората, които живеят без план. Напротив. Искам да имам представа какво ме чака и да мога да планирам действията си така, че да имам достатъчно време да се подготвя психически, за всяка крачка. Даже може би просто ми трябва време да настроя мозъка си за социални и теракции. Когато нз кога могат да се появят ми е напрегнато.  Когато обаче съм достатъчно отпочинала не ми е напрегнато. Забравих целта на този пост

Лежа си аз и си почивам. Пак ме боли крак около изпъкналата вена. По-скоро ме дразни, защото прага ми на болка е висок и това е просто дълго напомняне сякаш. Знам, че трябваше да ида на лекар ма не ми се ходи сама. Глупаво е

Минавам през преходен етап, в който се опитвам да се пренастроя към живота. Опитвам се да приемам умората по различен начин. Опитвам се да съм една идея по-отворена към нови идеи и дейности (това е трудно за толкова интровертен човек като мен, който се изтощава от присъствието на хора). Не съм убедена, че мога да направя такъв транзишън, но ми се иска да вярвам, че мога да социализирам поне малко. Основната причина за застоя ми е нежеланието за социалният аспект от живота. Всяко обучение, което съм пропуснала, всеки лекарски преглед, всяка възможност за прекарване на време на вън - все е свързано с това, че не мога сама да мина през такива неща без сигурна компания. Такава, на която имам доверие. Тоест близки приятели. А пък те се броят на пръстите на едната ми ръка.  Пречупването е трудно нещо. Това ще бъде труден път. Само времето ще покаже дали ще успея. Искам да живея по-различен живот от този на вечно изморената и сърдита леля. Но как да запазя позитивизъм, в света в който жив...

При всяка по-рязка промяна изпадам в притъпена фаза. От тези дето се отказваш да възставаш срещу всичко и всички и просто казваш ок. Примиряваш се с каквото е. Отказваш се от хобита... Много си го мразя тези фази, защото по дефоулт се смятам за бунтарка и обичам да спорят с неправите хора. Или поне да обсъждаме нещата до степен, в която имам доводи защо нещо е един какво си. Отново се изгубвам в само обяснения, нестихващи до никъде... Днес например на няколко пъти ми се случиха ситуации, в които исках да споря, да изкажа мнение или поне да проведат диалог различен от разговор за времето или основни работни задължения. Също така не ми се слушаше и за това как всички други са тъпи. Но оставих деня да тече, докато подсъзнателно ми се трупа рейдж.  Допускам това да се случва, тъй като смятам околните за твърде бейсик и не намирам необходимата енергия за да се опитвам да провеждаме по-смислени разговори. Не вярвам всички да са толкова прости, просто смятам че пред мен не са искрени, кое...

Днес е още по-умтяло. От тия дни в които ти е все тая дали ще се събудиш. Будиш се и се радваш на това което имаш, но някак не ентусиазирано. Причината е, че знаеш че трябва да отидеш и да прекараш част от живота си на едно не ентусиазирано място, което няма нужда от теб. Изключително скучно и глупаво ми е днес. Сега си почивам и излъгах, уърк бестито, че съм забравила кога ще почива, а всъщност просто не ми се говори с хора. Май щеше да е по-добре да поговоря с хора. Тъпо за мен. Добре че довечера ще идва лайф бестито че да изляза малко от глупавото сиво ежедневие. Нещо ставам смотана.