Токсичност или просто хора

Развивам една теория за себеопределянето, която ме накара да се замисля.

В днешно време все по-рано се изтощаваме от отношенията си с хората. Говоря за онези връзки, които не са завършили добре и са ни оставили разочаровани. Често обвиняваме другия, за да спасим себе си от неприятното признание, че не сме направили правилния избор. Истината обаче е, че в момента на избора си този човек наистина ни се е струвал правилният. Просто с времето и с порастването мечтите и целите ни са се оказали несъвместими. И това е напълно нормално.

Това, което ме накара да напиша тези редове, беше една фраза на мой приятел: „Имам чувството, че за сегашния човек до мен останаха само огризките.“

Думи, които показват болезнено осъзнаване – че не даваме това, което партньорът ни заслужава, и че сме изтощени от постоянните опити да бъдем „по-добри“ заради него. Но необходимо ли е всичко това? Ако човекът до теб е наистина твоят човек, той би трябвало да ти носи спокойствие и подкрепа. Ако всяка дума, която му казваш, и всеки миг, който споделяте, са толкова премислени, че започваш да губиш себе си – това наистина ли е правилният човек?

И същевременно – можеш ли да рискуваш да бъдеш напълно себе си и да приемеш последващите действия, каквото и да стане?

Понякога човекът срещу нас няма никаква вина за това, че сме станали сдържани или дори токсични заради предишни преживявания. Идеята на зрелите отношения не е ли точно тази – да се научим да бъдем себе си и да позволим и на другия да бъде себе си, дори това не винаги да е забавно, приятно и „готино“?