из дневника: 12.10.2026

 Един от най-големите ми проблеми в живота, винаги е бил това, че не разбирам хората. 

Или може би това,че ги разбирам. И аз не знам.

От както се помня нямам сейф плейс за да съм това което съм, без пашкул, без маска. Може би само когато съм напълно сама и вкъщи. И хващам, че изключително много хора са така, да не кажа всичките. 

Също така от както се помня се опитвам да разбера, защо смятам че моят мозък функционира различно от другите. Защо винаги съм била "извънземното" в стаята, или поне защо съм се чувствала така. С времето хващам, че всъшност всички хора се чувстват така в дадени моменти от живота си или поне в дадени ситуации. Това, че не разбираме нещо или някой не ни прави не хора. Напротив.

В собствените си разбирания, аз съм не лош човек, който понякога прави тъпи избори и взима тъпи решения - в повечето случаи базирано на импулси. Всяко премислено решение, което съм взела, смятам за правилно.

Преди повече от 3 години, реших да  си направя един социален експеримент. Експеримента беше със самата мен и обстановките, в които се поставям. 

Малко бекграунд. Аз съм интроверт. От тези интроверти, които по-скоро ще прекарат деня си вкъщи с изключен звук на телефона, не ставайки дори до тоалетна повече от 4-5 часа оцветявайки фигурка, пишейки песен, играейки Диабло примерно. Хипер фокус върху нещо далечно от реалния свят, е нещото, което ме държи сейн. Собствената ми глава е повредена от типа експириънс през годините и овъртинкването ме води до екзистенциални кризи. Понякога ако хипрфокуса вкъщи не помага, излизам на 1-2 часова разходка със слушалки в ушите, представяйки си, че околния свят е част от музикалното видео на това което слушам - често 1-2 песни на риплей. 
През повечето време, в което съм извън вкъщи мисля, че изглеждам тъжна или сърдита, но просто така си изглеждам.

Та ще се върна към социалните си експерименти след няколко реда.
 Предвид факта, че избягвам контакт с хора, дори такива, с които сме приятели и не сме се карали никога, просто живота ни е разпръснал на посоки и се виждаме все по-рядко, защото нямам капацитета на социалната си батерия, който имах като по-млада - та предвид това, изпаднах в един изолиран период, в който бях в сериозна дупка, заради неизлизане и липса на комуникация. Затворих се в толкова ограничен балон, че за някакво време поведението ми беше строго ограничено до 1 вид маска, подходяща за човека, с който живеех тогава. Няма човек, който да не изпада в дупки заради изолацията и ограничените контакти. Дори най-големите интроверти имат нужда от човешки контакт, дори да не искат да си го признаят. На първо място са интроверти, защото са били разочаровани толкова много от хората, че не искат и да чуват за тях. Това не променя факта, че дълбоко в себе си всички хора са социални същества. Имат нужда да принадлежът към групи и да се чувстват, че не са сами на този свят. Затова иамаме различни религии, различни виждания за политика, различни модни вкусове, различни музикални влечение и т.н.

Тази дупка, която описах имаше само един изход. Да се хвърля в супер некомфортна за мен позиция, между много нови непознати хора и да се опитам да оцелея. За целта трябваше да си намеря работа с хора. Изтощаваща мисъл, още преди да се бях хвърлила в това. 

И така преди 3 години и нещо, хванах първата обява за работа, която звучеше като много нови хора, с които да работя и нови хора, които да срещам всеки ден. Започнах работа като консултант в немалка фирма. По-късно ми се смееха, когато казвах че съм там за социалните контакти. Очевидно никой не ми вярва. 

Целта на този ми социален експеримент беше да се опитам да разбирам хората по-добре. Често и до ден днешен се отклонявам от основната си цел, защото всичкото това е изключително натоварващо за нервната ми система, особено когато се оказа и че съм ADHD перфекционист, който се налага да се научи, че не може всичко да е перфектно. Още свиквам със себе си и се опитвам да настройвам мозъка си позитивно и в негативните ситуации. Винаги съм се опитвала, но е много трудно. 

Огромна част от този експеримент ми е да схвана как приемам отношението на хората към мен. Никога не съм била от тези, които искат всеки да ги харесва, но няма да лъжа - по-лесно е, ако не те мразят всички. Ходенето на инат само усложнява нещата и ми утежнява деня, затова и се старая да съм достатъчно полезна, че макар и да не ме харесват околните, да знаят, че могат да имат ползи от мен и затова да се опитват да помагат. Все пак нали така работи света? Полезни сме ако имаме полза...

Няма да лъжа, много пъти съм мислела да се махна от тази обстановка. Винаги е било, защото наистина всички изглеждат като тотални идиоти и не разбират прости неща. В моментите, в които не се търпи обикновено са защото се чувствам използвана и сякаш никой не иска да се съобрази с мен, пък аз се съобразявам с всички. После премислям малко и за съжаление знам, че където и да ида, хората винаги ще са такива и ще се чувствам така. Само един фактор има смисъл при такова местене от трън та на глог - пари. За по-висока заплата, разбира се че ще сменя обкъжението от "идиоти" с друго такова. Изглубеното време е също толкова важно като парите, в тези избори. Всички искаме да имаме повече време "за себе си". 

Та из тези монолози в главата ми, прескачащи ежедневно, милион пъти съм се питала - защо едни колеги са ми по-приятна компания от други, когато смятам че всички хора се тотални идиоти и няма смисъл да хабим въздуха.

Стигнах до няколко извода през тези години, като не е непременно да харесвам изборите си, но очевидно комфорта идва от различни места и анализите ми са донякъде забавни. Поне за мен самата са.

Първия тип хора, с които се обграждам докато съм на това неприятно за сетивата ми място са оплаквачите. Аз самата смятам, че също съм от тях. 
През годините се смениха много колеги, но тези с които най-много съм се сближила и мога да нарека бестита са този тип, на които света им е крив и смятат всички останали за дебили. Точно това е отчасти забавното - аз също смятам така, твърде често.
ОБАЧЕ, тук има една огромна разлика в моето и тяхното поведение. Аз смятам и себе си за дебил. Не само другите правят грешки - аз също правя грешки. Това е нещо нормално и напълно естествено. По-често даже се ядосвам на собствените си грешки, отколкото на чуждите. 
С времето, когато негативизма от тези хора ми дойде в повече започвам да ги избягвам. Има дни, в който не искам да ги чувам да говорят дори. Но въпреки това, не се отдалечавам твърде много от този тип хора, защото някак си ме карат да се чувствам добре. Нещо от типа "ето не съм луда, тук наистина е гадно, тоя наистина е тъп" и подобни мисли ми циркулират из главата. Един вид мини общество на хейтърите. 

Втория тип хора са супер хелпърите, който някак запазват позитивното си дори в най-тъпите ситуации. Това са ми идолите. Искам да се чувствам супер щастлива и достатъчно доволна от живота си, за да не се оплаквам никога за нищо - точно като тях. С тая разлика, че знам че тяхното е само маска, може би част от характера - животите им не са най-розовите, разликата е единствено в отношението им към тях. 
С този тип хора искам да съм обградена, защото ме зареждат позитивно, макар да знам че има вероятност моите хейтърски наченки да им влиаят негативно. Старая се покрай тях да не съм такъв хейтър, но ако се отпусна съм. Смятам, че ако прекавам повече време с тях се чувствам по-добре и по-позитивно настроена. Общо взето превключвам в един от режимите си, в които се харесвам. Светът става по-розов и дъжда приятен на допир. Харесвам тази си фаза, но рядко се появява за съжаление. 

Изгубих се между собствените си редове. Забравих началната идея на този текст. Евентуално ще я продължа друг ден...